Това е селото с най-много столетници в България. Здравето и телата им са с 15 години по-млади от документите.

Къде живеят най-много столетници? В Тибет? В Япония? Или в Родопите? Не! Не! И пак – не! Най-много стогодишни мъже и жени са записани в регистрите на монтанското село Пишурка. Някои може бище кажат, че въобще не са чували за това село и дълголетниците в него. И ще са прави! Дълголетието в Пишурка беше дълги години строго пазена тайна и медицински феномен, необясним за науката. Защото преживелите век и нагоре мъже и жени имаха духа и тялото на доста по-млади хора – поне с 5-10, че и с 15 години надолу. Каква беше тайната на десетките столетници от Пишурка, които вече отдъхват от товара на годините и неспирния си труд в отвъдното, знае бившият кмет на северозападното село д-р Димитър Митов. Това предаде в.“Труд“.

Обяснението е много просто! Най-възрастните жители на Пишурка, които бяха преселници от Западните покрайнини, се възползваха от липсата на документи за рождените си дати и си надписваха възраст, за да излязат по-рано в пенсия. Така в годините на комунизма, че и след него, селото се напълни със столетници, които при това бяха здрави и прави и работеха усилено и на полето, и в къщи, споделя докторът – сладкодумец, зевзек и всепризнат майстор на найхубавото вино в цялата област Монтана. Историята на село Пишурка и столетниците му е любопитна като късче от многоликата – ту весела, ту трагична българска съдба. Селото е сред най-младите и най-малките в България, потурско време в полето на петнадесетина километра от Лом имало само няколко колиби на български фамилии, които работели в бейския чифлик. Селото се появило преди век, след Първата световна война, когато великите сили за пореден път орязали българските земи с Ньойския договор.

Част от селата в Царибродско станали сръбски, но хората в тях били българи и не искали да живеят в чужда държавата. За една нощтайно, грабнали в бохчи само найнеобходимото, а някои – най-ненужното, стотици семейства от Западните покрайнини се преселили в Майката Родина, без да знаят дори къде отиват. “Беше много страшно!”, спомнят си разказите на родителите старците в Пишурка. Цялата махала Млекоминци само за час-два посред нощтихо напуснала къщите си и се пренесла в България. Хората оставили домовете си отворени, със запалени лампи в стаите и добитък в кошарите, за да не усетят сръбските власти бягството. Наследниците на бежанците още помнят името на спасителя си – Гоне Стаменов от Млекоминци. Младият мъж бил войник и в онази нощпазел границата, но ги пуснал през браздата, а накрая и той поел с тях. Иначе го чакали съд и разстрел. Много болка и мъка съпътствали бягството на западните българи от домовете им. Точно пред границата бебе се разплакало в ръцете на майка си, а гласът му подпалил и писъците на другите деца. “Хвърли го! Ще ни чуят и заловят!”, наредили останалите на жената. С много плач тя оставила детето си в шумата, но след стотина метра не издържала, върнала се и го прибрала. “Това момиченце после стана страшна красавица. Ергените се трепехме за нея, а бащите ни викаха “Ех, ако знаехме тогава каква хубавица ще порасне, щяхме ние да се върнем да я вземем!”, смеят се старците. След бягството им от Сърбия стотина семейства от района на село Божица се заселили край Лом. Държавата им дала земя и нарекла селото на възрожденеца и основоположник на читалищното и театрално дело у нас Кръстю Пишурка. Хората запазили за десетилетия наред обичаите и диалекта си от Западните покрайнини. И в началото на 21 век старците в Пишурка псуваха колоритно, засукано и по-често и от поздравите за добър ден. До към 1950 г. Пишурка било като всички околни села – след това обаче се напълнило със столетници. Най-възрастните бежанци почнали да се пенсионират и за да удостоверят възрастта си пратили искания до Югославия да им изпратят кръщелните свидетелства. Съседските власти обаче отвърнали лаконично, че кметството в Божица е изгоряло, а с него и архивите на населението. Тогава българските власти разпоредили възрастта да се доказва със свидетели. И въртележката тръгнала. Мъже и жени на по 45-50 години мъкнели под ръка старци в съда, за да доказват, че вече са за пенсия. В стремежа си да се пенсионират колкото се може по-рано, някои от жителите на Пишурка доста пресолили манджата. В селото още помнят куриози като случая с “баба” Марийка, която родила дъщеря си след като се пенсионирала. Някъде през 80-те години виден партиен и държавен шеф минал през Пишурка, за да инспектира как се прибира реколтата от полето. По онова време хората в селата вече бяха почнали да намаляват и властта масово изкарваше ученици, войници, че дори и пенсионери да помагат по нивите. Накрай село важният началник срещнал дядо Тимчо, който превозвал цвекло с каруцата си. – Дядо, ти на колко години си?, попитал шефът. – Еми… на 102!, смотолевил притеснено пенсионерът. – Как не ви е срам, бе! Защо сте изкарали толкова възрастни хора на полето!, нахокал подчинените си началникът. И разпоредил на “столетника” да се връща вкъщи. – Нема нужда, тато си е дома, он работи там!, отвърнал дядо Тимчо. – Че баща ти на колко години е?, изумил се шефът. – А, тате е по-млад от мене, къде 90 е!, обяснил невъзмутимо пенсионерът и шибнал конете край изпадналите в потрес началници. В началото на 21 век, като повечето села в Северозапада, и Пишурка започна да се стапя и от 750 жители останаха стотина. Един след друг изчезнаха и младоликите столетници. Къщите запустяха, училището и детската градина бяха затворени. “Знакът в началото на селото, на който пише 40, не е ограничение на скоростта на автомобилите, а броя на жителите!, казва с тъжна усмивка д-р Митов. В кметските си години той дори постави край пътя Лом- Монтана, който минава през селото, надпис “Карай бавно – селото е малко и няма да го видиш!”

„Труд“