Дойранската епопея – еманация на храбростта

Годината е 1915-та. Армиите на Германия и Австро-Унгария за втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник.

Нужни са им повече съюзници и една от страните, към които Централните сили се обръщат е България. Страната, начело с цар Фердинанд се включва в Първата световна война на 14 октомври 1915 година, когато е обявена война на Кралство Сърбия. Българска армия влиза във войната с гръм и трясък, след епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска армия и изпратените им в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. Армията получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Само край Дойранското езеро високата стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи ежедневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и в може би най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от  Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва за да спре настъплението.

Още през зимата на 1915 година, Втора пехотна тракийска дивизия разбива 10-та английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. Едва към лятото на 1916 г. към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916 година. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват на атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. Българската артилерия обаче открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. Българските картечни роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до българските окопи (само 2-3 пъти за 9 дни), идва редът на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден, понесли страхотни загуби французите най-накрая прекратяват щурма и се оттеглят. Редно е да се отбележи, че в първата битка за Дойран българите също дават големи жертви. По-късно обаче, помощта от Централните сили помага много на родния войник. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления които ще помогнат на България да спечели при надмощие за врага в съотношение 7:1.

След около година, на 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери. Използва няколкомесечното затишие, за да прати бойците и офицерите си на невиждан труд. Българите изграждат система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. Тези съоръжения понякога достигат дълбочина от 17 метра под земята. Войниците са разгневени,­ тъй като ежедневно копаят. След войната обаче Вазов дълго време получава подаръци от майките и жените на оцелелите свои бойци, в знак на благодарност, че опазил мъжете им. Изпреварвайки събитията, ще подчертаем, че в решителния щурм именно благодарение на укритията Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. Атакуващите ги англичани и гърци загубват над 60 000 само убити.

 

На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка, при която са изстреляни 150 000 снаряда, англичаните тръгват смело в атака. Напредват с гъсти маси, българските окопи са разорани и Съглашенците смятат, че там не е останал жив боец. Когато на 25 април английските вериги са само на няколко метра от окопите на българите, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 03,00 часа атаката на англичаните е отблъсната по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 8000 загинали, заловени са стотици. Поражението е огромно.

Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превъзмогнати. Загубите на 22-ра и 26-та дивизия са попълнени, а към тях е прибавена 60-та дивизия. На 8 май 1917 година английското командване предприема нов щурм на Дойран. Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, “задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, англичаните тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти чужденците атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-ти троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите (по това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле). Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.

Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива ­ на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в “чувал”, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешната република Македония. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а ­дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до в Албания, подкрепления няма, резерви също. Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива.

В тези мигове никой и не си помисля, че ще оцелеят почти всички, ще унищожат 47 000 неприятели и ще спечелят най-голямата ни победа в историята. На 16 септември е началото. Враговете започват артилерийска подготовка като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително и газови. При това огромно количество огнева мощ, благодарение на изградените от генерал Вазов укрепления даваме 9 убити и 40 ранени. На 18 септември в гъсти маси три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, решени да приключат по-бързо с героите от Дойран. В този момент българската артилерия със своите 220 оръдия и 400 минохвъргачки превръща в огнен ад терена. Четиристотин и четиридесет картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:

“Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.”

Изпаднал в отчаяние той праща резерва – една английска и една гръцка дивизия, в обход през Беласица. Там обаче е Единадесета македонска дивизия, чиито бойци смаяно наблюдават как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия. Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Десет хиляди гърци изгарят по скатовете на Беласица, а англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци. Загубите на френската дивизия остават неизвестни, но също са чувствителни. Вазов губи по-малко от 500 бойци и безспорно остава в историята като един от най-гениалните генерали. След сражението генералът съобщава в София, че пред себе си няма противник. Вазов моли да настъпи към Солун заедно с 11-а дивизия и непокътнатата 2-ра армия, заемаща фронта при Серес. В София обаче решават да използват победата при Дойран, за да извлекат максимален дивидент след войната. На започналите преговори за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци.

През 1936 годинаВазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран извиква:

“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”

Британците са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват:

“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”

Вашият коментар